>

>

Когато родното място е Родина

Когато родното място е Родина

Природата е свършила голямата работа много преди хората. Пещерите, скалите, Искър, Златна Панега и Проходна са били тук преди Ачо и Петя.

Природата е свършила голямата работа много преди хората. Пещерите, скалите, Искър, Златна Панега и Проходна са били тук преди Ачо и Петя.

Албена Трифонова

През 2007 година се появява идея, която днес звучи като шега: вместо хората да се местят от малките градове към София, защо да не преместим столицата?

Новият град трябвало да бъде между Луковит и Угърчин - с президентство, парламент, министерства и част от населението на София.

Това не се случва, но когато пътят ни минава през Луковит в посока София, още в началото на града виждаме сграда, която трудно остава незабелязана. Камък, арки, колони. Нещо между крепост и къща от приказките. Горе пише „Родина“.

Оказва се ресторант.  Влизаме и още преди да стигнем до менюто, погледът ни тръгва нагоре. Над нас има стъклен купол. После идват мозайките, камъкът, колоните, тронът, фигурите по стените. Някои детайли водят към Свещари, други към различни места от българската история. Мозайката е от ръчно дялани камъчета. 

Когато попаднем на такова място в малък град, често очакваме познатата история. Някой е живял в чужбина, видял е как може да бъде другаде, върнал се е и е решил да направи нещо у дома.

При Андриан Йорданов - Ачо и Петя Йорданова няма такъв сюжет. Те цял живот са живели в Луковит. Не са се върнали, защото никога не са си тръгвали.

Ачо е пещерняк и познава пещерите около Карлуково още от ученик. В местността „Синдиката“се е учил да плува като дете. После мястото запустява, обраства и на места се превръща в сметище.

През 2019 година във въображението си Ачо вече вижда  тук парк, връзка с екопътеката, място за информация, обучение и преспиване. Място, на което човек да спре и да поиска да остане.

Днес това място е реалност. През него минават стотици хора на ден - разхождат се край язовира, сядат в сладкарницата, сякаш излязла от приказката за Хензел и Гретел, влизат в магазинчето за сувенири, спират на местата за отдих, а във водата стои плаващата къща.

Как е направена? Не трябват ли инженерни знания? Много пъти са задавали този въпрос на Ачо, но за него това е Божа работа. Първоначално има само някаква представа за визията и я дооформя, докато работи.

Той гледа напред. Щом едно нещо е готово, вече мисли за следващото място, което до вчера е било празно. За нещо, което утре може да бъде там.

По думите му началото е през 2006 година - с каменна къща, направена като заслон в гората за ловци и туристи. Около нея се появяват две езера и водни лилии. После идват още къщи, пътеки и места за спиране, табели.

Не прилича на план, начертан наведнъж. По-скоро на работа, която не свършва. Едно води към друго. После към трето. И така вече двайсет години.

Петя пази паметта и спомените на хората, които не бива да бъдат забравени. Тя е човекът, който ни раказва защо в ресторант „Родина“ един детайл е точно там, където е и помни историите на хората, които са минали оттук. Веднъж влиза една румънка, която първо подминава ресторанта с колата си, но после обръща, за да разбере каква е тази сграда.

Пише поезия, издирва местни автори, рови в стари книги, събира текстове, спомени и сведения за района. Като председател на Гражданско сдружение „Сродни души“ организира литературни срещи и работи за това, имената на местните творци да не бъдат забравени. Участва и в създаването на информационни материали за местата наоколо.

Пътят ни води към Карлуково. Минаваме под изрисуван мост.  Малко след него се появява табела във формата на разтворена книга. На едната страница са каменните къщи, вилата на художниците и Провъртеника. На другата - манастир, църква, гара. Отдолу още една стрелка сочи към Искъра. Табелата показва накъде, но тук едно място почти винаги води към друго.

Стигаме и до каменните къщи. Наричат ги хобитски, къщи на Флинстоун, приказни. На място се виждат камъкът, дървото, неравните форми и ръчната работа.

В една от къщичките има библиотека. Вратата е отключена. Вътре има книги, чаши и различни вещи. Петя разказва, че непрекъснато се появяват нови неща. Някой носи книги. Друг оставя сервиз. Появява се старо колело от каруца. Понякога някой идва и почиства.

Някой е направил мястото и го е оставил отворено, а други хора  добавят по нещо от себе си.

Срещу каменните къщи е Градинката на Мира. Там има паметник на Шри Чинмой. Той е духовен учител, поет, музикант и художник, чието име е свързано и с международната Peace Run. На място има книги и информация за онези, които искат да научат повече. Тук често човек тръгва за едно, а попада на нещо друго. 

Природата е свършила голямата работа много преди хората. Пещерите, скалите, Искър, Златна Панега и Проходна са били тук преди Ачо и Петя.

Те не са направили този край красив. Направили са така, че да има достатъчно причини да спрем и да поискаме да го видим.

През 2007 година някой е искал да обърне посоката, като премести столицата в Луковит.

Столицата не идва. Хората идват сами.

А ако тръгнете и вие, започнете от „Родина“ и не забравяйте, преди да отворите менюто да погледнете нагоре.

През 2007 година се появява идея, която днес звучи като шега: вместо хората да се местят от малките градове към София, защо да не преместим столицата?

Новият град трябвало да бъде между Луковит и Угърчин - с президентство, парламент, министерства и част от населението на София.

Това не се случва, но когато пътят ни минава през Луковит в посока София, още в началото на града виждаме сграда, която трудно остава незабелязана. Камък, арки, колони. Нещо между крепост и къща от приказките. Горе пише „Родина“.

Оказва се ресторант.  Влизаме и още преди да стигнем до менюто, погледът ни тръгва нагоре. Над нас има стъклен купол. После идват мозайките, камъкът, колоните, тронът, фигурите по стените. Някои детайли водят към Свещари, други към различни места от българската история. Мозайката е от ръчно дялани камъчета. 

Когато попаднем на такова място в малък град, често очакваме познатата история. Някой е живял в чужбина, видял е как може да бъде другаде, върнал се е и е решил да направи нещо у дома.

При Андриан Йорданов - Ачо и Петя Йорданова няма такъв сюжет. Те цял живот са живели в Луковит. Не са се върнали, защото никога не са си тръгвали.

Ачо е пещерняк и познава пещерите около Карлуково още от ученик. В местността „Синдиката“се е учил да плува като дете. После мястото запустява, обраства и на места се превръща в сметище.

През 2019 година във въображението си Ачо вече вижда  тук парк, връзка с екопътеката, място за информация, обучение и преспиване. Място, на което човек да спре и да поиска да остане.

Днес това място е реалност. През него минават стотици хора на ден - разхождат се край язовира, сядат в сладкарницата, сякаш излязла от приказката за Хензел и Гретел, влизат в магазинчето за сувенири, спират на местата за отдих, а във водата стои плаващата къща.

Как е направена? Не трябват ли инженерни знания? Много пъти са задавали този въпрос на Ачо, но за него това е Божа работа. Първоначално има само някаква представа за визията и я дооформя, докато работи.

Той гледа напред. Щом едно нещо е готово, вече мисли за следващото място, което до вчера е било празно. За нещо, което утре може да бъде там.

По думите му началото е през 2006 година - с каменна къща, направена като заслон в гората за ловци и туристи. Около нея се появяват две езера и водни лилии. После идват още къщи, пътеки и места за спиране, табели.

Не прилича на план, начертан наведнъж. По-скоро на работа, която не свършва. Едно води към друго. После към трето. И така вече двайсет години.

Петя пази паметта и спомените на хората, които не бива да бъдат забравени. Тя е човекът, който ни раказва защо в ресторант „Родина“ един детайл е точно там, където е и помни историите на хората, които са минали оттук. Веднъж влиза една румънка, която първо подминава ресторанта с колата си, но после обръща, за да разбере каква е тази сграда.

Пише поезия, издирва местни автори, рови в стари книги, събира текстове, спомени и сведения за района. Като председател на Гражданско сдружение „Сродни души“ организира литературни срещи и работи за това, имената на местните творци да не бъдат забравени. Участва и в създаването на информационни материали за местата наоколо.

Пътят ни води към Карлуково. Минаваме под изрисуван мост.  Малко след него се появява табела във формата на разтворена книга. На едната страница са каменните къщи, вилата на художниците и Провъртеника. На другата - манастир, църква, гара. Отдолу още една стрелка сочи към Искъра. Табелата показва накъде, но тук едно място почти винаги води към друго.

Стигаме и до каменните къщи. Наричат ги хобитски, къщи на Флинстоун, приказни. На място се виждат камъкът, дървото, неравните форми и ръчната работа.

В една от къщичките има библиотека. Вратата е отключена. Вътре има книги, чаши и различни вещи. Петя разказва, че непрекъснато се появяват нови неща. Някой носи книги. Друг оставя сервиз. Появява се старо колело от каруца. Понякога някой идва и почиства.

Някой е направил мястото и го е оставил отворено, а други хора  добавят по нещо от себе си.

Срещу каменните къщи е Градинката на Мира. Там има паметник на Шри Чинмой. Той е духовен учител, поет, музикант и художник, чието име е свързано и с международната Peace Run. На място има книги и информация за онези, които искат да научат повече. Тук често човек тръгва за едно, а попада на нещо друго. 

Природата е свършила голямата работа много преди хората. Пещерите, скалите, Искър, Златна Панега и Проходна са били тук преди Ачо и Петя.

Те не са направили този край красив. Направили са така, че да има достатъчно причини да спрем и да поискаме да го видим.

През 2007 година някой е искал да обърне посоката, като премести столицата в Луковит.

Столицата не идва. Хората идват сами.

А ако тръгнете и вие, започнете от „Родина“ и не забравяйте, преди да отворите менюто да погледнете нагоре.

ЗА НАС

Провинция.БГ събира истински истории за обикновени хора, които с тиха упоритост и добри дела променят общностите си и оставят следа.

Провинция.БГ събира истински истории за обикновени хора, които с тиха упоритост и добри дела променят общностите си и оставят следа.

Истории на фокус

Препоръчани истории

16.08.2026 г.

/

ИСТОРИЯ ОТ

Над 250 стари автомобила Пежо 205 на Europ’Raid стигат до Бузлуджа

23.09.2025 г.

/

ИСТОРИЯ ОТ

Розариум Билкариум се оказва не само място, а сцена – за изкуство, за знание и за любов, която продължава във времето.

8.09.2025 г.

/

ИСТОРИЯ ОТ

Кърпачево не е спирка за отметка в пътеводител. То е място, в което дишаш свободно.

31.07.2025 г.

/

ИСТОРИЯ ОТ

„Щипка любов“ не е ресторант. Това е емоция. Ако си позволиш да влезеш, няма да ти се излиза.

16.08.2026 г.

/

ИСТОРИЯ ОТ

Над 250 стари автомобила Пежо 205 на Europ’Raid стигат до Бузлуджа

23.09.2025 г.

/

ИСТОРИЯ ОТ

Розариум Билкариум се оказва не само място, а сцена – за изкуство, за знание и за любов, която продължава във времето.

8.09.2025 г.

/

ИСТОРИЯ ОТ

Кърпачево не е спирка за отметка в пътеводител. То е място, в което дишаш свободно.