Лекарят, който търси причината за болестта, преди да лекува
Доктор Ивайло Цветанов и защо промяната започва извън кабинета
Доктор Ивайло Цветанов и защо промяната започва извън кабинета
Албена Трифонова
14.04.26 г.
Не винаги послушен и удобен за околните, но винаги любопитен.
Още като дете Ивайло Цветанов не се интересува от това, което трябва да учи, а от това как работят нещата. Разглобява, наблюдава, засажда семена в саксиите у дома и чете дебели енциклопедии.
Години по-късно това любопитство не изчезва. Днес той е лекар, който не започва с въпроса „Какво да изпиша?“, а с „Как се стигна дотук?“.
На 33 години Ивайло Цветанов работи като специалист по ендокринология и болести на обмяната в Медицински център „Здраве“ и Кардиологичен център във Велико Търново. Успоредно с практиката си преподава като асистент по патофизиология в Медицински университет - Плевен и участва в международни медицински форуми.
Но това, което го отличава, не е биографията. Още като студент започва да прави впечатление с нещо, което трудно се обяснява само с учене - способността да вижда взаимовръзките. Да стига до диагноза там, където другите се колебаят.
Един от тези случаи остава повратен. През 2018 г., още в пети курс, негов близък се разболява тежко. Месеци наред обикаля лекари, без ясен отговор. Състоянието се влошава, а диагнозата липсва. Ивайло започва да чете. Преглежда отново и отново изследванията, сравнява, анализира. Една вечер стига до заключение – бъбречна амилоидоза. Казва го, защото е сигурен, но не му вярват.
Нормално е! Срещу него стоят мнения на професори и лекари с опит. Но той настоява. Насочва близките към конкретни изследвания. Диагнозата се потвърждава и идва точно навреме. Заболяването още не е довело до необратими увреждания. Лечението започва и днес човекът живее пълноценно.
Това не остава единичен случай. Постепенно хората започват да се допитват до него - първо близки и познати, после все по-широк кръг.
Днес той се фокусира върху едно от най-подценяваните състояния в съвременния живот - затлъстяването. Не като естетичен проблем, а като хронично заболяване, което стои в основата на редица други - диабет тип 2, сърдечно-съдови заболявания, хипертония.
И тук идва същественото. Подходът му не започва с лекарства, а с разговор за начина на живот - движение, хранене, навици. Защото според него лечението има смисъл само ако човек е готов да участва в него. Това прави работата му по-трудна, защото да убедиш човек да вземе хапче е лесно. Да го накараш да промени начина, по който живее - не.
Много от пациентите му първоначално отказват да променят нещо. Осъзнаването идва след усложнение - инфаркт, инсулт. А понякога втори шанс няма.
В работата си той рядко си позволява да се ядосва. По-скоро влиза и в ролята на психолог. Опитва се да убеди човека отсреща, че именно той е основният фактор в собственото си лечение. Въпреки това не крие, че понякога е трудно. Отношението към лекарите в България често е натоварено с недоверие и напрежение.
В началото си е задавал въпроса струва ли си, но отговорът винаги е един и същ.
„Проблемите лесно се откриват. Трудното е да накараш пациента да осъзнае, че той е водещият фактор в лечението.“
Понякога диагнозата започва още от вратата.
„Начинът, по който човек изглежда и започва разговора, казва много. Болният човек си личи.“
Така стига и до случаи, които променят не само диагнозата, но и целия подход.
Млад мъж с тежка хипертония, затлъстяване и висока кръвна захар приема лекарства, но без ефект. Още при първата среща нещо не се връзва - външният вид, поведението, постоянната умора. Един въпрос променя посоката на всичко: Спи ли? Оказва се тежка сънна апнея. След започване на лечение състоянието се подобрява значително - кръвното и кръвната захар се нормализират. Но закъснението вече е оставило следа - трайно увреждане на бъбреците.
Именно тук се крие и най-големият проблем - отлагането.
„Хората се разболяват най-често от попадането в зоните си на комфорт, които често са зони на дискомфорт.“
Един от най-пренебрегваните фактори, според него, е липсата на движение. Повишената физическа активност остава най-важният навик, който хората подценяват, а именно тя стои в основата на голяма част от съвременните заболявания.Затова и лечението, според него, започва много преди кабинета и се крие в начина, по който живеем.
Още като студент попада на мисъл на Хипократ, която остава с него:
„Когато искаш да излекуваш заболяване, установи и премахни причината. Не мотивацията, а дисциплината е това, което променя човека. Всеки може да се събуди мотивиран. Въпросът е какво прави, когато мотивацията изчезне.“
И тук отново се проявява характерът на онова дете, което не приема нещата такива, каквито са, а търси какво стои зад тях. Днес това търсене има друга форма, но посоката е същата.
Не винаги послушен и удобен за околните, но винаги любопитен.
Още като дете Ивайло Цветанов не се интересува от това, което трябва да учи, а от това как работят нещата. Разглобява, наблюдава, засажда семена в саксиите у дома и чете дебели енциклопедии.
Години по-късно това любопитство не изчезва. Днес той е лекар, който не започва с въпроса „Какво да изпиша?“, а с „Как се стигна дотук?“.
На 33 години Ивайло Цветанов работи като специалист по ендокринология и болести на обмяната в Медицински център „Здраве“ и Кардиологичен център във Велико Търново. Успоредно с практиката си преподава като асистент по патофизиология в Медицински университет - Плевен и участва в международни медицински форуми.
Но това, което го отличава, не е биографията. Още като студент започва да прави впечатление с нещо, което трудно се обяснява само с учене - способността да вижда взаимовръзките. Да стига до диагноза там, където другите се колебаят.
Един от тези случаи остава повратен. През 2018 г., още в пети курс, негов близък се разболява тежко. Месеци наред обикаля лекари, без ясен отговор. Състоянието се влошава, а диагнозата липсва. Ивайло започва да чете. Преглежда отново и отново изследванията, сравнява, анализира. Една вечер стига до заключение – бъбречна амилоидоза. Казва го, защото е сигурен, но не му вярват.
Нормално е! Срещу него стоят мнения на професори и лекари с опит. Но той настоява. Насочва близките към конкретни изследвания. Диагнозата се потвърждава и идва точно навреме. Заболяването още не е довело до необратими увреждания. Лечението започва и днес човекът живее пълноценно.
Това не остава единичен случай. Постепенно хората започват да се допитват до него - първо близки и познати, после все по-широк кръг.
Днес той се фокусира върху едно от най-подценяваните състояния в съвременния живот - затлъстяването. Не като естетичен проблем, а като хронично заболяване, което стои в основата на редица други - диабет тип 2, сърдечно-съдови заболявания, хипертония.
И тук идва същественото. Подходът му не започва с лекарства, а с разговор за начина на живот - движение, хранене, навици. Защото според него лечението има смисъл само ако човек е готов да участва в него. Това прави работата му по-трудна, защото да убедиш човек да вземе хапче е лесно. Да го накараш да промени начина, по който живее - не.
Много от пациентите му първоначално отказват да променят нещо. Осъзнаването идва след усложнение - инфаркт, инсулт. А понякога втори шанс няма.
В работата си той рядко си позволява да се ядосва. По-скоро влиза и в ролята на психолог. Опитва се да убеди човека отсреща, че именно той е основният фактор в собственото си лечение. Въпреки това не крие, че понякога е трудно. Отношението към лекарите в България често е натоварено с недоверие и напрежение.
В началото си е задавал въпроса струва ли си, но отговорът винаги е един и същ.
„Проблемите лесно се откриват. Трудното е да накараш пациента да осъзнае, че той е водещият фактор в лечението.“
Понякога диагнозата започва още от вратата.
„Начинът, по който човек изглежда и започва разговора, казва много. Болният човек си личи.“
Така стига и до случаи, които променят не само диагнозата, но и целия подход.
Млад мъж с тежка хипертония, затлъстяване и висока кръвна захар приема лекарства, но без ефект. Още при първата среща нещо не се връзва - външният вид, поведението, постоянната умора. Един въпрос променя посоката на всичко: Спи ли? Оказва се тежка сънна апнея. След започване на лечение състоянието се подобрява значително - кръвното и кръвната захар се нормализират. Но закъснението вече е оставило следа - трайно увреждане на бъбреците.
Именно тук се крие и най-големият проблем - отлагането.
„Хората се разболяват най-често от попадането в зоните си на комфорт, които често са зони на дискомфорт.“
Един от най-пренебрегваните фактори, според него, е липсата на движение. Повишената физическа активност остава най-важният навик, който хората подценяват, а именно тя стои в основата на голяма част от съвременните заболявания.Затова и лечението, според него, започва много преди кабинета и се крие в начина, по който живеем.
Още като студент попада на мисъл на Хипократ, която остава с него:
„Когато искаш да излекуваш заболяване, установи и премахни причината. Не мотивацията, а дисциплината е това, което променя човека. Всеки може да се събуди мотивиран. Въпросът е какво прави, когато мотивацията изчезне.“
И тук отново се проявява характерът на онова дете, което не приема нещата такива, каквито са, а търси какво стои зад тях. Днес това търсене има друга форма, но посоката е същата.
ЗА НАС
Истории на фокус
Препоръчани истории
Цветан обича да казва, че храната е нашият поглед към света. Когато тя е занаятчийска, става нещо повече от продукт.
На всяко място през което Валери минава, някое дете за първи път чува история, която може да промени живота му.
Една легенда на моторните спортове навърши 80.
За Доротея Люцканова музиката не е решение, взето в конкретен момент. Тя е усещане, което се появява още в детството.
Няма значение колко малко е едно населено място, когато в него има хора, готови да донесат големите промени.
Регионалната библиотека в Плевен постепенно се превръща в място за срещи.
Цветан обича да казва, че храната е нашият поглед към света. Когато тя е занаятчийска, става нещо повече от продукт.
На всяко място през което Валери минава, някое дете за първи път чува история, която може да промени живота му.
Една легенда на моторните спортове навърши 80.
За Доротея Люцканова музиката не е решение, взето в конкретен момент. Тя е усещане, което се появява още в детството.