Вероника Тодорова - от голямата сцена на операта във Франкфурт до поляната в село Дебнево

Обикновено си представяме, че пътят към успеха започва от малкото населено място и завършва на голямата сцена.

Вероника Тодорова изминава този път съвсем млада. Тя е световен шампион по акордеон и свири на международни сцени. В Германия преподава, има много ученици и дирижира акордеонен оркестър към музикално училище с 1200 деца и над 40 учители.

Един ден свири в старата опера във Франкфурт. Много музиканти мечтаят за тази сцена, а Вероника мисли за поляната край село Дебнево. Представя си  как седи там на столче с акордеона. Зад нея е Балканът, a до нея е реката. 

„Ето това за мен е истинският лукс.“ 

По онова време още не мисли да се връща в България. Живее със семейството си в Германия. Пандемията спира концертите, но нейните ученици дори се увеличават. Започва да преподава и онлайн. 

 „Много щастлива бях за всичко, което се случва на сцената. Извън нея обаче имаше една много голяма дупка.“

България ѝ липсва. Близките ѝ казват, че ще направи грешката на живота си, ако се върне.

В същото време, докато обмисля съдбоносното решение, получава нова възможност. Директорът на музикалното училище, чийто оркестър дирижира я кани на разговор. Предлага ѝ да ръководи училището. Вероника е на 32 години. Пред нея са 1200 ученици, над 40 преподаватели и голяма отговорност. А тя обича отговорностите.

Малко преди това ѝ се обажда Кремена Стойчева, директор на училището в Дебнево.

„Чух, че имаш планове да се прибереш в България. Не знам какво мислиш да правиш. Няма да ти е лесно със сигурност. Аз мога да ти предложа само половин щат като учител по музика в училището в Дебнево. Знам, че това не е нищо.“

Вероника избира половината щат в училище пред закриване с около 30 деца, от които близо 80 процента са от малцинствата. 

Не мисли първо как да доведат още ученици, а какво най-добро могат да направят за тези, които са там.

Разказва на директорката за експеримент, проведен в Берлин, който изследва влиянието на музикалното обучение върху развитието на децата. Предлага училището да кандидатства пред Министерството на образованието за статут на иновативно. Поема методиката и плана, по който децата ще изучават музикален инструмент. Вече е дарила пианото си на училището.

Иновацията е одобрена. Часовете влизат в учебния план. Децата могат да избират пиано или акордеон. Обучението е в група, но всяко дете получава своите десет минути с учителя, докато останалите слушат.

Веднъж едно от децата сяда на пианото и се справя по-добре от всички. Без някой да им каже, останалите стават и го аплодират.  За Вероника промяната започва от такива моменти. Не когато говорим как един ден ще приобщим тези деца, а когато им дадем възможност да направят нещо и трудът им да бъде видян.

„Не можеш да му дадеш нов живот на сила, но му даваш шанс, ако поиска.“

Три месеца след началото на уроците Вероника подготвя първия концерт на децата. Учи ги как да излязат, как да се поклонят и как да се усмихнат на публиката. Свири заедно с тях, за да звучат по-добре.

В големия салон на читалището идват само четирима души.

„Направо ми се доплака. Доплака ми се за децата. Това е техният труд.“

Собствената ѝ дъщеря също учи в Дебнево до седми клас. В класа ѝ има само още едно българско дете. И Мила не дели съучениците си. Те я чакат пред дома им, за да отидат заедно на училище. Когато едно момче си чупи ръката и баща му не може да го закара до болницата, тя моли майка си да помогнат.

Вероника не я води на частни уроци. Не я следи в електронния дневник. Казва ѝ, че ако има нужда от помощ, трябва сама да я потърси. Резултатите ѝ са достатъчни, за да бъде приета в езиковата гимназия в Ловеч с обучението, получено в училището на село Дебнево.

Вероника не знае в какъв свят ще живее детето ѝ след двайсет години. Затова не иска да избира пътя му.

„Мога да ѝ помогна да стане човек.“

Самата тя е израснала с такава свобода.

„Отгледана съм с много любов, а любовта какво е? Точно това - свобода.“

Родителите ѝ не са вземали решенията вместо нея.

„Никога не са заставали пред мен, когато е трябвало аз да си проправя сама пътя. Никога не са ме бутали, когато пък аз не съм искала да вървя напред. Това е! Според мен, много малко хора го могат. И в същото време да усещаш една безгранична любов.“

С тази любов е свързана и мечтата за поляната. Всичко започва през 2018 година, когато Вероника иска да се запознае с китариста от Оркестъра за народна музика на БНР Ангел Димитров. Не го познава и няма как просто да го покани на среща. Решава да му предложи да свирят заедно в Дебнево и Ангел приема.

Вероника намира бали от местни земеделци, върху които да седнат хората. От общината дават стар генератор и постаменти. Приятел от детството поема озвучаването.

Вероника очаква 60-80 души в най-добрия случай. Идват между 300 и 400.

Няма сцена, няма вода. Има бали, два микрофона, китара и акордеон.

Това е първата вечер на поляната.

След нея Вероника разбира, че идеята има потенциал. Виждала е как малки села в Италия създават фестивали, които привличат хора и променят живота на местните. Вярва, че това може да се случи и в Дебнево.

В очите на повечето хора идеята изглежда смешна и невъзможна. „Ха, кой ще ги слуша?“ - казват тогава.

Осем години по-късно Jam on the River е международен фестивал на музиката и изкуствата. На поляната три пъти свири Плевенската филхармония. Гостуват Веско Ешкенази и Йордан Камджалов. За Вероника тяхното място не е само в голямата зала. Защо да не бъде и в Дебнево?

Дълго време тя организира фестивала почти сама. Един ден преброява хората, с които е говорила по подготовката. Те са 220 - музиканти, озвучители, търговци, доставчици и още много други. Разбира, че повече не може така. Събира се екип от приятели, близки и хора, свързани с Дебнево. Всеки поема част от работата. Всички работят безвъзмездно.

В екипа никой не пита чия е задачата. Когато приключи своята работа, се оглежда и казва: „На теб как да помогна?“

Променят се и хората в селото. Онези, които в началото не са вярвали, започват сами да идват:  „Какво мога да направя тази година?“

Вероника вярва, че човек иска да бъде полезен, но трябва да получи възможност.

Нищо от това Вероника не нарича работа.

„За мен работата значи да правиш нещо с цел да получиш нещо. Аз не правя нещо, за да получа. Правя го, защото искам да го направя. И защото знам, че трябва да го направя и мога да го направя. То дава нещо на някого.“

Същото прави с децата в училището. Същото прави с хората в селото. Не ги убеждава с думи какво могат да направят, а им дава възможност да участват.

След около три години в училището кметът на община Троян Донка Михайлова кани Вероника да стане заместник-кмет. Първият ѝ отговор е, че не може да остави децата.

Намират друг учител. Иновацията продължава без нея.

Вероника не съжалява за решението си да се върне. Напротив, всяка сутрин се ражда на това място. Събужда се щастлива и знае, че я чака ден, който иска да изживее точно така.

Преди  години в старата опера във Франкфурт Вероника си представя как седи на столче на поляната. Зад нея е Балканът, а до нея е реката.

Тази година децата от читалището на село Дебнево излязоха на сцената на Jam on the River пред музиканти и зрители от цяла Европа и получиха аплодисментите на хиляди зрители.