Кърпачево – селото, в което времето сякаш е спряло

Пътят ни доведе в Кърпачево. Още преди да влезем в селото усещаме, че въздухът тук е различен.

Местните твърдят, че някога измервали чистотата на въздуха в България и най-чист бил в Банкя и Кърпачево. „Само че нашият е по-хубав – по-балкански“, казват с усмивка.

Бяхме дошли след репортаж за младо семейство архитекти, които избрали да отглеждат децата си тук, но не ги срещнахме. Къщата за гости „Онгъл“ се подготвяше за сватба. Вместо това пътят ни срещна с един местен човек. Роден в Кърпачево, но живее и в Габрово. Говореше с охота, но не искаше да се афишира. „Онгъл“ беше училище. Тук съм ходил нa детска градина.“ – казва ни той.

„Кърпачево някога се е казвало Юруклери, било е турско село. След войната всички си тръгнали. Първият заселник бил Генчев от Габрово. Навремето тук са живяли близо хиляда души, сега едва ли има и сто. Сърцати хора са били.“ – каза той и замълча.

По улиците няма жива душа. Чуват се само щурците и полъхът на вятъра. Небето е синьо – не като над Тоскана, но със същата способност да те накара да се спреш и да гледаш нагоре. Къщите стоят неподвижни като пазители на миналото.

В края на селото се издига старата мелница. Каменна, висока и внушителна. Заключена, но присъстваща с тежестта си. Лесно е да си представим колелото, което се върти, водата, която го тласка, и житото, което се смила. Днес колелото го няма, но сградата продължава да пулсира, само че с друг ритъм. Камъкът и дървото са оставени да говорят сами за себе си – за устойчивост, за търпение, за връзка с корена. Мелницата привлича като център сред нищото и събира хора за срещи, изкуство и разговори. Дори когато е празна, продължава да е пълна с история.

Отсреща, край конната база, времето тече с ритъма на копита. Спираме да се полюбуваме на гледката. По пътя се появява дете на кон, придружавано от мъж с екзотична външност, който очевидно се грижи за животните и за посетителите. Когато спират, мъжът внимателно обяснява как се слиза. Детето смъква крак от стремето и лицето му се озарява от широка усмивка, сякаш самото слизане е приключение. После получава моркови, които да даде на коня за награда. Очите на детето светват, а приятелството им е скрепено завинаги.

Стоим отстрани и само слушаме. Мъжът разказва на родителите, че един от конете бил купен на безценица, вързан за стара кола. „Душа береше“ – казва той. А сега същият кон стои пред нас, отново силен, здрав и доверчив.

И точно в това малко село, с по-малко от сто души, откриваме бар с колоритно име – „Бар Варел“. Отвън непретенциозен, отвътре подреден, модерен и уютен. Но най-важното – тук се предлага само една бира: „Кърпачево“. Производителят е създал свой бар, за да популяризира пивоварната си. Няма шум, няма меню с десетки предложения. Има само една напитка, произведена тук, на място. Да я пиеш е като да вкусиш самото село – просто, но с характер.

Кърпачево не е спирка за отметка в пътеводител. То е място, в което дишаш свободно. Тук можеш да чуеш щурците, да видиш усмивката на дете върху кон, да отпиеш глътка бира със същото име като селото. И разбираш, че си някъде, където времето наистина може да спре.

👉 Повече за Кърпачево можете да научите в сайта на сдружение Деветашко плато: devetakiplateau.org