Една отбивка между две родопски села

Няма човек, който да се е докоснал до Родопите и да не иска да се върне отново. Там има села, които хем са обезлюдени, хем те карат да се чувстваш необяснимо близо до нещо по-голямо от теб.

Пътувайки по пътя Смолян – Смилян – Рудозем, само на пет километра след Смилян, има една отбивка. Тясна и почти незабележима. Пътят тръгва нагоре и започва да се вие като змия. Малко след първите завои гледката се отваря и за миг спираш да мислиш накъде си тръгнал.

Това е пътят към Змиево. Родопско село от шест души според статистиката. Място, на което удобствата на цивилизацията не задържа хората. Няма магазин, няма кафене, няма докъде „да отскочиш за малко“. Има тишина и усещането, че светът е спрял да настоява за внимание.

Магията на такива места не може да се разкаже. Може само да се преживее. И винаги се намират по един-двама „чудаци“, които я разпознават преди всички.

Такъв човек е Мона Чобан, която напуска Париж, не защото нещо не ѝ достига там, а защото тук намира всичко, за което мечтае. Влюбва се в панорамата на Родопите, докато обикаля селата наоколо. Купува две къщи със стари плевни, а после и още една. Започва от голи стени, но запазва духът на родопската архитектура. Нови инсталации, нов живот. Големи прозорци и веранди, от които планината влиза вътре.

„Не съм ползвала архитект. Просто ги направих така, както би ми било уютно да живея“, казва тя.

Няма как да не ѝ повярваш. Тук нищо не изглежда „направено за гости“, а като място, в което някой е решил да остане.

„В Змиево имаш усещането, че светът не съществува“, казва Мона.

По време на престоя ни решаваме да тръгнем пеша към съседното село Чеплят.

В една от малкото обитаеми къщи срещаме жена. Може да е на 70. А може и да е на 100. Все пак сме в Родопите. Питаме я далече ли е съседното село.

„Е па зависи как ходите. Ако ходите бърже, ке стигнете бърже“ - родопска философия в едно изречение.

Пътят минава през смесена гора,местностите Ахмерско и Дълбоко дере. Няма жива душа, но ... има интернет.

След повече от час стигаме Чеплят. Срещаме мъж около 40-те. Говори като местен. Питаме го има ли чешма.

„Ще ви заведа.“ – казва той.

Тръгваме и по пътя си говорим. По едно време, съвсем между другото, той казва:

„Аз съм французин.“

Научил е български с диалекта на местните. Любовта го довела тук. После любовта си отишла, но той  не. Всяка пролет се връща. Само зимата прекарва в Париж. Отглежда арония в Чеплят.

Когато разказваме това на Мона, тя се усмихва:

„Почти във всяко село има по една такава странна птица.“

Змиево и Чеплят не се рекламират. Те са там,  за онези, които имат нужда от малко време извън шума и суетата на съвременния свят. Ако отидеш само от любопитство, вероятно ще си тръгнеш, без да разбереш какво си пропуснал. Но ако отвориш всичките си сетива, душата ти ще поиска отново да се върне.