Пазителят на изгубените български вкусове

Няма по-смислени хора от тези, които мислят не само за днешния ден, а за това какво ще оставят след себе си на следващите поколения.

Зеленото сирене от село Черни Вит ни отвежда към Цветан Димитров. Две каузи определят пътя му. Едната е всяко дете да расте в семейна среда. Другата – да се съхрани знанието за традиционните български сирена.

На пръв поглед това са две различни истории. Но само на пръв поглед, защото всичко, което Цветан прави, е свързано с изграждане на  връзка между поколенията.

Работата му с международната организация „Надежда и домове за децата“ не е нещо, което той афишира. Но болката, с която говори по темата, е достатъчно красноречива.

Когато разговорът стигне до храната, до традициите и до сиренето, енергията му се променя. Там има само любов.

Разбира,че това не е хоби, а мисия още когато е кмет на селото. Тогава започнал да мисли как едно малко село като Черни Вит може да има бъдеще.  Не с масов туризъм, а с нещо по-устойчиво – природа, фолклор и един истински местен продукт, който носи вкуса на мястото.

„В Швейцария всяко село има сирене. Хората пътуват, за да го опитат.“

И тогава си задава въпроса: А ние какво имаме? 

Отговорът се оказва съвсем близо. В мазетата на селските къщи. В дървените качета със сирене. В паметта на възрастните хора. Цветан започва да разговаря с тях. Пита ги как са правили сирене, как са съхранявали млякото, какви рецепти са се предавали в семействата им. Разбира, че това знание изчезва.  Започва да събира рецепти и технологии за традиционни сирена от различни райони на България. По-късно това търсене се разширява и към други части на Балканите. Интересът му стига и до по-дълбоките пластове на кухнята по нашите земи - до римската и османската традиция.

С времето тази работа привлича и други хора. Цветан започва да работи с учени от Софийския университет и Шуменския университет, които изследват микрофлората и технологиите на традиционните сирена. По темата идват да работят и студенти от различни европейски държави. Така едно местно знание постепенно се превръща и в научна тема.

Интерес към зеленото сирене от Черни Вит проявява и международното движение Slow Food, което издирва и съхранява традиционни храни по света. Но за Цветан това знание няма смисъл, ако остане само в научни изследвания. Той започва да го споделя.

Организира семинари и обучения за хора, които искат да се научат да правят традиционно сирене. Прави и безплатни -  за хора, които нямат възможност да си позволят такива обучения, но искат да научат старите технологии.

Появява се и „Даскало за сирене“ - място, където хората могат да се учат чрез практика.

С времето темите на тези срещи започват да се разширяват. Не става дума само за сирене. Цветан започва да говори и за обредната кухня - за храните, които са съпътствали празниците и живота на хората. Защо в обредите присъстват определени меса, а други липсват? Какво означава това? Какво ни казва за традициите и за начина, по който хората са разбирали света си?

В един от семинарите си той поставя прост, но любопитен въпрос:защо в обредните ястия почти не се използва месо от заек, патица или дивеч?

Тези въпроси отварят разговор за нещо по-дълбоко – за храната като част от културната памет и за начина, по който хората са живели, вярвали и подреждали света си.

Цветан обича да казва, че храната е и нашият поглед към света. Когато тя е занаятчийска, става нещо повече от продукт. Тя е знание, което се предава от ръка на ръка и от поколение на поколение.

Занаятчийската храна носи уважение към земята, към животните и към труда на човека. В нея няма бързане. Има време, търпение и разбиране за природата.

Затова и тя събира хората около една маса. Във всяко сирене, хляб или месен деликатес живее трудът на майстора и паметта на традицията.

При него идват хора от различни места.  Веднъж при него идват възрастни хора от Сливен с бидонче сирене.

„Кажи сега какво не му е наред?“ – питат. 

Той го опитва, разглежда го и обяснява какво се е объркало. Поправят нещата. И хората си тръгват доволни, защото са си върнали умението да направят нещо сами.

Цветан се занимава с наука, без да нарича себе си учен. За него знанието има смисъл, само  ако бъде споделено. Постепенно се ражда и идеята всичко, което е открил и записал, да бъде събрано в книга. Не обикновена книга с рецепти, а история за това как храната е съпътствала живота на хората през поколенията.

Историята на Цветан Димитров е история за знанието, което се предава от човек на човек и за усилието тази връзка да не бъде прекъсната. Когато една традиция бъде забравена, изчезва не само рецептата, а паметта за хората, които са я създали.

Традицията не се пази в музей. Тя се пази, когато някой отвори тефтера на баба си и реши да опита. Може да не се получи от първия път. Но точно така се раждат традициите.

С един прост въпрос: „Абе… защо пък да не направя сирене?“

👉 Надежда и домове за децата

👉 ZelenoSirene.bg

👉 Фейсбук профил