Когато музиката те е избрала

За Доротея Люцканова музиката не е решение, взето в конкретен момент. Тя е усещане, което се появява още в детството.

Без план и без идея за кариера. Като радост, която идва, когато чуеш звук и тялото ти само намира ритъма си. Като онази първа песен, изпята пред гардероба, с дезодорант в ръка вместо микрофон.

Има периоди в живота ѝ, в които тя просто “се занимава с музика“, без да я назовава като съдба. Музиката е там без етикет. Професионалното осъзнаване идва по-късно,  когато вече има семейство, деца и натрупан житейски опит. Но самото ѝ присъствие никога не изчезва.

Пътят извън България започва в Алжир - хотел „Шератон“, първа самостоятелна изява. Четири часа репертоар, подготвени за месец във време без интернет. С малко ноти, много труд и онази дисциплина, която се появява, когато няма връщане назад. Там, в едно хотелско лоби, Доротея чува джаз на живо за първи път и се влюбва. Не в сцената, а в свободата. В разговора между музикантите. В усещането, че музиката e начин на съществуване.

Следват години в Швейцария - десетилетие свирене, учене и усъвършенстване в свят с високи изисквания и негласни правила. Предимно мъжка среда и постоянна нужда да доказваш, че имаш място. Пиано в хотелската стая, свирене до изнемога, срещи с големи музиканти. И цената, която върви с това - живот, който дава много, но и взима много.

В един момент, докато свири, я осенява мисълта, че времето минава, а смисълът започва да се разрежда. Звукът не запълва всичко. Тогава тя започва да си записва в един тефтер - какво иска, какво ѝ липсва и какво би направила, ако наистина има избор.

Решението да се върне в България не е внезапно. То е „закодирано“, както тя казва. Когато животът я изправя пред загуби, решението вече е взето. И започва най-трудната част – търсенето на място.

В София тръгва буквално от нулата. От сайта на Министерството на културата изважда списък с всички училища - държавни и частни. Месеци наред, всеки ден, ходи на срещи с директори и учители. Раздава над двеста писма. Чака. Среща мълчание. От всички тези врати се отварят само две.

Междувременно се връща в Плевен и отваря малко студио. Започват да идват деца. Пътува между София и Плевен, свири, преподава, организира. Събира деца и прави това, което днес наричаме флашмоб, а тогава е просто интуитивно усещане, че музиката трябва да бъде жива и споделена.

Постепенно нещата в Плевен започват да се случват. Хората идват и остават и така разбира, че мястото ѝ е тук.

Точно в този период взема решение, което променя посоката. Записва „Изпълнителско майсторство“ в Нов български университет. На 43 години. Най-голямата в курса и най-ентусиазираната. Там наваксва и намира езика, с който да назове онова, което винаги е усещала интуитивно. Четири години учене, в които не доказва на никого нищо - единствено на себе си.

По-късно в НБУ защитава докторска дисертация на тема „Съвременни подходи при индивидуална работа с мутиращи гласове“. И нещата започват да се подреждат, като логично продължение на всичко преживяно до тук. Един концерт, едно обаждане, покана, после още една. И в един момент тогавашният директор на НУИ в Плевен - Жечка Димитрова я кани да създаде паралелка с профил джаз и поп пеене. За човек, тръгнал единствено с желанието да пее, това е метаморфоза. Катарзис.

Преподаването не идва лесно. Никой не те учи как да бъдеш преподавател,  къде са границите, как да бъдеш взискателен, без да убиеш желанието, как да намериш баланса между строгост и доверие. Доротея изисква много - дисциплина, постоянство, отговорност. Не защото търси съвършенство, а защото вярва, че подценяването убива желанието.

„Има един крехък баланс между трудолюбието на детето, родителската подкрепа и добрия педагог. Ако едно от тях липсва, пътят се прекъсва.“

Част от тази философия са и благотворителните концерти в кафе „Бордо“. Там учениците излизат на сцена не само да пеят, а да поемат отговорност, да подкрепят кауза, да разберат, че музиката може да бъде грижа.

Гласовата терапия идва като естествено продължение. Там няма сцена, публика или оценки. Има хора със страхове и напрежение, събрани в гласа. Там Доротея не само присъства, а се превръща в човек, който се учи на смирение.

Когато говори за бъдещето, тя не говори за планове. Говори за една среща  с дете, с което ще се разпознаят. Дете в нужда, но нейната роля няма да бъде на спасител, а на човек, който застава до друг и казва: „Виждам те.“

Това е нейната работа - да създава среда, в която децата знаят, че имат право гласът им да бъде чут.

👉 Фейсбук страница на DORI DIOS Music Center

👉 Кабинет за гласова терапия и вокална подготовка