Миналото е негов предмет. Бъдещето – неговата кауза.

В класната стая историята рядко е само за миналото. Понякога тя е разговор за настоящето. Понякога е спор, в който няма готови отговори. Понякога е опит да разбереш защо светът изглежда така и какво можеш да направиш, за да го промениш.

Точно така изглеждат часовете на Станислав Вълев - учител по история в ПЕГ „Екзарх Йосиф I“ в гр. Ловеч. Той е от онези учители, които не искат учениците просто да научат урока за следващия тест, напротив - иска да ги накарат да мислят.

В град, който като много други български градчета извън столицата е с тенденция към намаляване на населението си, г-н Станислав Вълев избира да остане. И не защото не е имал възможности да поеме по друг път или да приеме други предложение. Той остава в Ловеч, защото вярва, че мястото, където живееш, не определя мащаба на нещата, които можеш да направиш.

Пътят към учителската професия започва още по време на следването му във Великотърновския университет.

„Още след втората година във ВТУ реших, че ми се работи като учител“, разказва той.

Тогава му попада обява на „Заедно в час“ и вместо да търси сигурен старт в позната среда, той избира нещо съвсем различно - начало на кариерата в село Дерманци.

„Можеш да отидеш в малко населено място, където освен работата като учител има и предизвикателства. Доста приключенско ми изглеждаше“, спомня си той.

Това, което първоначално изглежда като приключение, постепенно се превръща в негово призвание. Работата с учениците, срещите с различни съдби и усещането, че можеш да бъдеш полезен на едно място, което има нужда от теб, го убеждават да остане в образованието.

Да научиш учениците да мислят

Когато говори за работата си, Станислав Вълев рядко използва думата „преподавам“. По-често говори за умения, мислене и въпроси.

Той не вярва, че добрият час е този, в който учениците мълчат и си записват. Напротив - най-ценните моменти са, когато спорят, търсят аргументи и сами намират решения.

„Обичам да провокирам учениците сами да достигат до изводи и да изграждат собствени тези“, казва той.

Затова в часовете му историята често се среща с настоящето. Минали събития се сравняват със съвременни процеси, а учениците се учат да разпознават причините зад фактите, вместо просто да ги запаметяват.

Голяма част от усилията му са насочени и към умения, които рядко присъстват в учебниците - такива са работа в екип, публично говорене, представяне на идеи и критично мислене. Тази философия стои и зад Центъра за ученически исторически и литературни проучвания, създаден в гимназията. Там учениците не изпълняват обикновени задачи - те подготвят собствени изследвания, работят с научен ръководител и защитават труда си пред публика.

„Всичко се случва точно както в университета“, обяснява Вълев. За него това е начин младите хора да усетят, че знанието не нещо повече от поредица от отлични оценки - то е процес на откриване и създаване.

Защо остава в Ловеч

Разговорът неизбежно стига до въпроса защо остава в Ловеч. В България често говорим за това кой си е тръгнал и кога, но по-рядко се допитваме до онези, които са решили да останат. При него причините са повече от една. От една страна е професионалният път, който вече е започнал тук. От друга - усещането за принадлежност.

„Ловеч е прекрасен град“, казва той.

И макар да признава, че градът се сблъсква със сериозни демографски проблеми, отказва да гледа на бъдещето песимистично. Вярва, че малките градове продължават да бъдат място за идеи, за развитие и  качествен живот. Място, където човек по-лесно изгражда общност, създава контакти и вижда резултата от усилията си.

„Всички тук страдаме от тежък местен патриотизъм“, шегува се той.

Зад хумора обаче стои искрена убеденост, че провинцията има бъдеще.

Без отказване

В учителската професия има моменти, които не се виждат с просто око отвън. Като преумората. Рутината. Онова усещане, че понякога усилията ти не дават резултат толкова бързо, колкото ти се иска. Г-н Вълев не крие, че и той е преминал през подобни периоди.

„Дупки по пътя винаги има, важното е кой е до теб, когато преминаваш през тях.“

Това, което го задържа, са хората - семейството, колегите и учениците. Именно последните остават най-силната мотивация да продължи.

„С две думи – няма отказване!“

Той не обича да говори за себе си като за човек, който променя съдби. Според него учителят е само част от една по-голяма картина. „Учителят е само част от промяната.“, споделя той. Може би именно тази скромност кара думите му да звучат убедително.

Големите неща не зависят от размера на града

Ако трябва да остави едно послание на учениците си след години, то би било просто: „Светът не може да бъде променен, без да бъде разбран.“ Това е и философията, която стои зад избора му да живее и да се развива в Ловеч. Защото за него големите възможности не принадлежат само на големите градове.

На въпроса дали човек може да прави големи неща в малък град, отговаря без колебание:

„Не вярвам, убеден съм.“

И може би точно затова историята на един учител от Ловеч е повече от история за образование. Тя е история за избора да останеш, да се отдадеш, да повярваш, въпреки всички трудности да продължаваш да виждаш възможности там, където много хора виждат единствено причина да си тръгнат.