Александър Димитров – момчето, което задава въпроси на историята

С Александър Димитров се запознахме преди няколко месеца на прием в Русе, даден от Посолството на Великобритания по повод откриването на изложбата „Два лъва, една кауза“, посветена на 150-годишнината от Априлското въстание и на ролята на Уилям Гладстон за превръщането на българската кауза в европейски въпрос.

Александър стоеше някак встрани от светската суматоха, която съпътства подобни събития. Около него разговаряха директори на институции, висши общински служители, видни русенски културни дейци и други представители на местния обществен елит. Гостите на приема се познаваха, имаха свои теми за разговор, свои истории.

Когато го представиха като ученик от СУ „Христо Ботев“, който в продължение на близо шест месеца е изследвал „Присъствието на Гладстон в българската национална памет“, вниманието на присъстващите постепенно се насочи към него.

Тогава нещо в залата се промени и сухите исторически факти се изпълниха с живот. Черно-белите снимки придобиха цвят и ни прехвърлиха от далечното минало към цветното настояще. Присъстващите нарушиха дипломатическия етикет и започнаха да ръкопляскат – като на концерт на музикален виртуоз.

Момчето, което само преди минути стоеше встрани от всички, се оказа в центъра на вниманието. Не защото се опитваше да бъде забелязан, а защото имаше какво да каже.

Тази първа среща ме накара да се заинтересувам кой всъщност е Александър. Откъде идва този интерес към историята? Какво е накарало един младеж да посвети шест месеца от живота си, за да разбере не само какво е направил един британски политик през XIX век, а как това се вписва в нашия живот днес?

Още в 8-ми клас, като ученик в СУ „Христо Ботев“ - Русе, Александър започва да участва в ученически конкурси и форуми: „Бъди грамотен“, „Не оставяй нито ден, без да оставиш знак“, „Пространство и време“, „Русезнание“ и „Арнаудови срещи. Пътят към познанието“. През следващата година идват и първите отличия - първо място на областния кръг на олимпиадата по история и цивилизации и първо място в XVI ученически конкурс „Русезнание“.

Постепенно любопитството му се превръща в изследователски интерес. И тогава започват въпросите. които те карат да отвориш още една и още една книга и да се замислиш. Да потърсиш отговор, който не е написан в учебниците.

Александър започва да подхожда към историята не като ученик, а като изследовател. Захваща се с един сериозен и все така актуален въпрос, който тегне над нашето минало, настояще и бъдеще - Македонския въпрос.

През 2025 г. на Националния младежки форум „Арнаудови срещи. Пътят към познанието“ той представя разработката си „Македонският въпрос през погледа на Стоян Михайловски“, посветена на неговото „Македонско дело“ от 1901 г.

При подготовката на разработката Александър става почти почетен член на Регионална библиотека „Любен Каравелов“ – Русе. Получава плакет и грамота за най-много използвана библиографска литература. Самата разработка е публикувана онлайн и позволява да се проследи начинът, по който той работи с историческите източници. Вижда се, че не се задоволява с преразказване на историята. Опитва се да навлезе в нейната същност, да сравнява източници и да проследява историческия контекст.

Точно това пречупване на историята през настоящето ме накара да разговарям по-обстойно с него. Интересно ми беше да разбера личното му мнение за този сложен и „брадясал“ от столетие Македонски въпрос. Питам го съвсем директно, ще има ли някога решение, този болезнен за нас, българите, въпрос ?

Отговорът на Александър е кратък и ясен:

„Според мен, началото на края на македонизма ще стане с приемането на Република Северна Македония в Европейския съюз, обаче след истинско признаване на историческата връзка с България и вписването на българите в конститутуцията и спазването на всичките им човешки права, като спрат да бъдат репресирани.“

Не знам, дали, това е правилният отговор, но е добра отправна точка за нашата външна политика по отношение на Република Северна Македония. Споменавайки Европейския съюз и неговото настояще и бъдеще, Александър отново се обърна към миналото, за да търси решения.

Разговорът ни стигна до друга тема, която е сред научните му интереси - Виенския конгрес от 1814-1815 г. и раждането на т.нар. „Европейски концерт”. Преди повече от 200 години европейските лидери създават система от международни отношения, която има за цел да предотврати нови мащабни войни чрез дипломатически срещи, преговори и конгреси. За Александър това е пример как историята може да бъде не само разказ за случилото се, но и урок за настоящето.

Днес, според него, Европа отново се нуждае от подобно усилие - от ново политическо мислене, което да върне дипломацията и диалога в центъра на европейската политика и да утвърди континента като стожер на мира и цивилизационното развитие.

Слушах, без да го прекъсвам и се удивлявах, че пред мен е само един ученик, макар вече да е в 12-ти клас.Удивлението ми постепенно прерасна във възхищение. Не се случва често да попаднеш в непринудена компания с толкова ерудиран и вдъхновяващ събеседник. Но в един момент ми се прииска да оставим глобалните въпроси. Да се обърна към самия Александър - към личното, към мечтите, желанията и успехите му. Историята може да е обяснение за света, но човек все пак трябва да намери своето място в него.

Питам го самият той къде се вижда в цялата тази история?

„Аз живея в нея !!!“

И наистина Александър живее с нея, като участва в исторически възстановки, организирани от Национално дружество “Традиция”-клон Русе и НЧ “Стефан Караджа-2018”. Той “играе” ученик на Стоян Михайловски в живата картина, припомняща, че имено в Русе, в Мъжката гимназия големият общественик и поет създава всеобщия училищен химн „Върви, народе възродени”.

Участва и във вълнуваща историческа възстановка „Свободна България“ , пресъздаваща събитията около освещаването и връчването на Самарското знаме. Александър е и част от мащабната възстановка „Камбаните на бунта”, посветена на 150 години от от избухването на Априлското въстание. Включвайки се, като “актьор” в тези живи картини от нашето минало, младият историк сякаш участва реално в събитията, за които само е чел. Така той не само учи историята, но и истински я преживява.

Има и още нещо, което според Александър, е най-важното, което е постигнал в своята вдъхновяваща дейност. Това е, че е един от основавателите на Ученически клуб по история “Проф. Васил Златарски” към СУ “Христо Ботев”. В него среща си дават ученици с траен интерес към миналото, любопитство към неговите уроци и желание да задълбочават познанията си чрез самостоятелни проучвания и споделяне на идеи. И познайте, кой е неговия първи председател?

Естествено, това е героят на нашия разказ - Александър Димитров. Неговият заразяваш пример успява нагледно да покаже как постоянството, задълбочената подготовка и интересът към историята могат да доведат до значими постижения още в ученическите години.

А как го виждат хората, които го познават не от научните му разработки и публичните изяви, а от ежедневието в училище?

Затова помолих неговата съученичка Полина Янкулова, зам.-председател на клуба, да го опише с няколко думи:

“Александър е един целеустремен човек, който се е захванал със сериозната задача да изучава професионално историята още от ученическата скамейка. Неговият пример е вдъхновяващ, защото предава на останалите това, което го вълнува. Той увлича другите със своя плам и непринуденост. Освен това е изключително добър човек, на когото мога да се доверя за всичко – дори и за личните си проблеми и ежедневни въпроси. Често той дава не само на мен, но и на останалите си приятели сили и енергия да продължим въпреки трудностите.”

Та това е Александър Димитров – момчето, което задава въпроси на историята.

Все още е ученик, но вече е разбрал, че историята не е само това, което е останало зад нас. Тя е и начин да разберем настоящето и да мислим за бъдещето.А понякога и начин да намерим собственото си място в света. Александър вече е тръгнал по този път и неговата история тепърва се пише.